Туарегите или „Сините мъже на Сахара, мъжете на воала“ обитават заедно със своите семейства сахарските региони на Северна Африка. Наричани са още Имохаг, т.е. свободни хора. Оцеляването им в суровата безмилостна пустинята в продължение на хиляди години се дължи до голяма степен и на способността им „да се превръщат в камък“, когато са лишени от вода. Според Туарегите, за да издържиш в пустинята, трябва да можеш да се превръщаш в камък. Да умееш да се уединиш навътре и да се преобразиш в бездушно същество. Тази изумителна способност на „Синовете на вятъра“ е описана от писателя Алберто Васкес-Фигероа в навярно най-добрия му роман „Туарег“:
„Като в полусън каза молитвите си и също така в полусън прекара следващите часове, без да шавне, без дори да махне с ръка, за да прогони мухите… Мъчеше се да се превърне в камък, да забрави за тялото и нуждите си, със съзнанието, че в хербите не е останала и капка вода. Чувстваше, че кожата му изсъхва и имаше странното усещане, че кръвта му се сгъстява във вените и започва да тече все по-бавно.
След пладне изгуби съзнание и остана подпрян на тялото на камилата, с отворена уста, като му беше почти невъзможно да вдишва въздуха, който беше станал плътен и сякаш упорито отказваше да слезе до белите му дробове.
Започна да бълнува, но сухото му гърло и посинелият му език не бяха в състояние да издадат какъвто и да било звук…
Нито един ден в живота му…, не му се беше сторил толкова дълъг. Нито толкова горещ…
Остана неподвижен в продължение на четири дни и почти четири нощи…И разбра, че тази нощ беше нощта, в която най-сетне трябваше да действа.
Сякаш мозъкът му се разбуждаше от странен, дълбок и тежък сън, в който съзнателно се беше постарал да потъне, с надеждата да се превърне в бездушно същество: млечно растение, камък от ерга или зрънце сол от милионите зрънца на себхата, за да надвие по този начин потребността да пие, да се поти и да уринира.
Сякаш порите на кожата му се бяха затворили, пикочният му мехур бе преустановил връзката си с външната обвивка, а кръвта му се бе превърнала в лепкава и мудна маса, която циркулираше на бавен ход, изтласквана от едно сърце, намалило до минимум пулсирането си.
За да постигне това, си бе наложил да спре да разсъждава, да си спомня и да си представя, защото знаеше, че тялото и мозъкът зависеха неумолимо едно от друго.И дори само да се сетеше за Лайла, да помислеше за кладенец с прясна вода или да помечтаеше, че вече е избягал от този ад, сърцето му изведнъж затуптяваше по-учестено и така осуетяваше възможността да се превърне в „човек камък“.
Но го беше постигнал. И сега се пробуждаше от дългия си транс, съзерцаваше вечерта, изтръгваше мозъка си от съня и го караше да работи, за да може той да активира тялото му…“.
Способността на „Синовете на вятъра“ да се превръщат в камък, да се откъсват от всичко наоколо и духът им временно да напуска тялото им потвърждава принципа, че „пустинята приема само господари на себе си, а в нея най-важното е не водата, а Свободата – Дух.“
Великият суфи Баязид Бистами: Всичко щеше да ти бъде дадено, но ти твърде много се оглеждаше
