Според Туарегите, за да устоиш на пустинята, трябва да се преобразиш в камък

0
1286
прочитания
Туарегите или „Сините мъже на Сахара, мъжете на воала“ обитават заедно със своите семейства сахарските региони на Северна Африка. Наричани са още Имохаг, т.е. свободни хора.
"Нито един ден в живота му, не му се беше сторил толкова дълъг. Нито толкова горещ."

Туарегите или „Сините мъже на Сахара, мъжете на воала“ обитават заедно със своите семейства сахарските региони на Северна Африка. Наричани са още ​​Имохаг, т.е. свободни хора. Оцеляването им в суровата безмилостна пустинята в продължение на хиляди години се дължи до голяма степен и на способността им „да се превръщат в камък“, когато са лишени от вода. Според Туарегите, за да издържиш в пустинята, трябва да можеш да се превръщаш в камък. Да умееш да се уединиш навътре и да се преобразиш в бездушно същество. Тази изумителна способност на „Синовете на вятъра“ е описана от писателя Алберто Васкес-Фигероа в навярно най-добрия му роман „Туарег“:

„Като в полусън каза молитвите си и също така в полусън прекара следващите часове, без да шавне, без дори да махне с ръка, за да прогони мухите… Мъчеше се да се превърне в камък, да забрави за тялото и нуждите си, със съзнанието, че в хербите не е останала и капка вода. Чувстваше, че кожата му изсъхва и имаше странното усещане, че кръвта му се сгъстява във вените и започва да тече все по-бавно.

След пладне изгуби съзнание и остана подпрян на тялото на камилата, с отворена уста, като му беше почти невъзможно да вдишва въздуха, който беше станал плътен и сякаш упорито отказваше да слезе до белите му дробове.

Започна да бълнува, но сухото му гърло и посинелият му език не бяха в състояние да издадат какъвто и да било звук…

Нито един ден в живота му…, не му се беше сторил толкова дълъг. Нито толкова горещ…

Остана неподвижен в продължение на четири дни и почти четири нощи…И разбра, че тази нощ беше нощта, в която най-сетне трябваше да действа.

Сякаш мозъкът му се разбуждаше от странен, дълбок и тежък сън, в който съзнателно се беше постарал да потъне, с надеждата да се превърне в бездушно същество: млечно растение, камък от ерга или зрънце сол от милионите зрънца на себхата, за да надвие по този начин потребността да пие, да се поти и да уринира.

Сякаш порите на кожата му се бяха затворили, пикочният му мехур бе преустановил връзката си с външната обвивка, а кръвта му се бе превърнала в лепкава и мудна маса, която циркулираше на бавен ход, изтласквана от едно сърце, намалило до минимум пулсирането си.

За да постигне това, си бе наложил да спре да разсъждава, да си спомня и да си представя, защото знаеше, че тялото и мозъкът зависеха неумолимо едно от друго.И дори само да се сетеше за Лайла, да помислеше за кладенец с прясна вода или да помечтаеше, че вече е избягал от този ад, сърцето му изведнъж затуптяваше по-учестено и така осуетяваше възможността да се превърне в „човек камък“.

Но го беше постигнал. И сега се пробуждаше от дългия си транс, съзерцаваше вечерта, изтръгваше мозъка си от съня и го караше да работи, за да може той да активира тялото му…“.

Способността на „Синовете на вятъра“ да се превръщат в камък, да се откъсват от всичко наоколо и духът им временно да напуска тялото им потвърждава принципа, че „пустинята приема само господари на себе си, а в нея най-важното е не водата, а Свободата – Дух.“

Великият суфи Баязид Бистами: Всичко щеше да ти бъде дадено, но ти твърде много се оглеждаше