Преподобна Стойна: Примирането е един от най-рядко срещаните начини да се свързваме с Небесата

0
3467
прочитания
По думите на Стойна това, което ние – нейните съвременници - намираме за неописуемо и необяснимо, само след век и половина-два щяло да бъде нещо като привилегия и знак за душевна чистота и порядъчност на ума: всеки почтен и нуждаещ се от небесни съвети човек щял да може по свое желание да се освобождава от тялото си и облечен само с душа, да стига до Горе и да остава Там, колкото му е нужно за умствено лечение или за постигане на висша наука.
"Няма никакво „горе". Сичко е редом. И само една тънка чертица между тук и отвъд. И трябва да я преминеш не с тялото, а с ума си."

Из записките в тефтера на Бояна Паликарова – момичето, излекувано от Преподобна Стойна, направени през 1933 година дни преди светицата да напусне този свят

֎ „Такъв е законът. Човек не е наследник само на бащи и деди. Всеки от нас е наследник най-вече на самия себе си, на собствената си душа, на делата ѝ и на всичко, което е преживяла неведнъж в кожата на различни човешки същества. И никой не може да се отърве от това свое наследство.“

֎ Стойна не знаела какво значи любов. Чувала била да става дума за първоначално безпаметно влечение на телата, после битка за душевно надмощие, малко измама, малко разочарование и накрая деца: балсам за нанесените от любовта рани и опит на съдбата да ни отмъсти, задето не сме доволни от даровете ѝ, макар че лично сме си ги заслужили, а тя само ни ги е донесла…Но все пак вярвала, че без любов животът на всеки от нас изглежда като лице с превръзка – знаеш, че отдолу има рана, но не знаеш колко дълго ще боли.През целия си живот Стойна не знаела също какво значи да имаш тяло, да го усещаш като нещо съществуващо извън тебе, нещо, което те олицетворява пред хората и ти уж го управляваш, но не знаеш всички негови закони, и затова често пъти възникват недоразумения във вид на болести.

֎ На двайсет вече бях известна в цяла Беломорска Тракия. Но никой не ме поиска за жена, нито пък ми някой пошушна, че ме обича. Знаех, че ми бе съдено да обичам целия свят и да помагам на стотици страдалци, и го правех с радост, но не разбирах защо ми бе отказано да позная любовта такава, каквато вие я преживявате. Много хора ми се чудеха и възхищаваха, прегръщаха ме с почит, целуваха ми ръка, припадаха коленопреклонно и докосваха с чело полите на расото ми, благодаряха ми чрез сълзи и дълбоки безсловесни хлипове… но никой… никой мъж не докосна сърцето ми, нито гълъб – кротката ми утроба.А и никога моята плът не ме е безпокоила, ако не смятаме естествените човешки нужди, но при мене те се извършваха леко и без напрежение: аз рядко се хранех, и то повече с плодове. Не се и потях.Лекувах и предсказвах безплатно… Не разпитвах хората откъде идват и каква е мъката им, защото още щом погледнех човека, знаех всичко за него. Целият му живот се подреждаше пред очите ми във вид на картини. Нещо като изложба. Само дето картините не бяха подредени по време, нито по място, а само по нуждата на душата да прави едно или друго. И по възмездието или въздаянието, които после е трябвало да понесе: болести, сполуки, лутане, отчаяние и ликуване.Най-тежко болните и най-обезверените си личаха още отдалече: телата им излъчваха мощни талази тъмна енергия, която ми причиняваше болка и ме изморяваше. Усещах я като бой на голо с метла от коприва. За да ги освободя от мъката им, трябваше да я поема върху себе си. Най-често това ставаше чрез изприщване. Тялото ми се покриваше с пъпки и ме налазваше такъв сърбеж, че ми идваше да се съблека гола и да се търкалям по чукани камъни… Най-силен сърбеж усещах под мишниците и зад ушите. Но търпях, защото знаех, че тези хора ми се надяват.Започвах лечението с това, че назовавах по име тях самите, членовете на семействата им и болестите или тревогите на всеки от тях. Посочвах им лековитите билки и местата, където можеха да ги намерят. Окуражавах ги да правят добро, всеки според силите си, и да се разкайват за всяко волно или неволно сторено зло. Макар да виждах във вид на картини причините за болестите, бездетството или несретата им, не им ги казвах. Нямаше да ми повярват.„Стомахът ти е надупчен като решето не само от голямата завист, която и насън усещаш към другите, а и от раните, които си причинил на онова дете в държавата Испания през четирийсет и втора година подир рождението на Христа.“Нямаше да ме разберат. Най-много да ме сметнат за луда – те някои и сега ме смятаха! – и така да отблъснат хората, на които можех да помогна.Никога не предвещавах смърт, дори когато я виждах.Защото и днес вярвам, че макар много рядко, Бог в последния момент може да помилва човека и да промени съдбата му към добро.Макар да лекувах безплатно, никой от страдалците не си тръгваше, без да остави нещо: торби, а понякога и чували със зърно, жива дребна стока, плодове, черги, покъщнина.На Димитровден 1912 година Стойна за пръв път изпаднала в онова състояние, което уплашило първо племенника й Илия, после поп Никифор от хазнатарската църква, а накрая и цяло Серско и Демирхисарско…

֎ Цяла седмица лежах като мрътва. Преди да легна, предупредих племенника ми Илия да заключи отвън и да казва, че съм заминала за Неврокоп, дето имах братовчедка. На седмия ден станах, изпих една паница вода и продължих да си върша работата в селската църква: метях, прибирах угарки от свещи, бършех праха от иконите, приказвах си със светиите. Но го правех само нощем. Денем посрещах хора.Не знам дали съм ти казвала, Боянке, че аз „виждам“ само когато поискам да го правя. С други думи – когато си кажа: „Хайде сега!“. То е като да искаш да пееш. Речеш и пускаш гласа си, другите чуват и спорти песната разбират какво ти е на сърце. Но не може човек да оди винаги с отворена уста и прехласнат от мелодията. Не че щях да се изтощя и да умра по-рано — тя датата си е предварително определена и колкото и да се аби човек, няма да стигне до нея по-бързо, най-много да седне и да чака тя да го стигне.

֎ …единственото нещо, според Преподобната, което душата е в състояние да промени в своя полза, е отношението й към съдбата. Най-добре било за човека да предпочете действието. Не му ли хареса нещо от сергията на собствения му живот – скача и го променя. Животът така е измислен, че всички образи и събития в него съществуват в няколко варианта. И всеки от нас винаги има избор. Хората се различавали по избора, който правят при равни условия и възможности. Достатъчно било да съзреш вариантите и да избереш най-подходящия за тебе. Не най-добрият. Добро и лошо били само понятия, означаващи дали си дорасъл, или недорасъл до същността на случващото се. Защото всяко едно събитие предсказвало следващото.

֎ Виж, примирането бе друго. Лежим си аз кротко ей тук на миндеро, нищо не праим и никой не може да каже сум ли яз жива, не сум ли. Тъй нема страх, има само почуда.Примирането, както се нарича нарочното изпадане в безсъзнание – според Стойна – било един от най-рядко срещаните начини ние хората да се свързваме с Небесата. Имало и други възможности, на които някои от нас са бивали свидетели: изпадането в транс – личи по това, че предсказателят говори с друг глас, най-често по-монотонен и плътен, а думите му често са несвързани по смисъл, но в тях има зърна, от които, ако се съберат в едно, може да се разбере изречената истина; по мое време съществуваше и вещаене чрез нарочно изпадане в сън, то е нещо като бълнуване – в това състояние ясновидецът може да слезе най-дълбоко в миналите животи на болния и да разбере откъде идват причините за болестта или за разплатата, както е прието да се нарича късно настъпилото възмездие; известно ни е и пророкуване чрез гледане на бучки захар, на съд с вода, в която болният се е измил; на дрехи или други вещи, които са били близо до тялото му.

֎ На същия оня Димитровден хиляда деветстотин и дванайсета година, за който вече споменах, след като отслужихме празника и жените се разотидоха, щото беше война и мъжете бяха до един във войската, аз казах на Илия, син на сестра ми Зоя и мой племенник:„Лико, лелин, днес с мене ще стане едно нещо, дето не е ставало с никой човек в България, ама ти няма да се плашиш, щото то ми е дадено от Небесата, и ми е дадено, за да съм полезна, когато се наложи. След малко, като иде слънцето па пладне, аз ще легна тъй както съм си с тези дрехи, ще туря ръце на гърдите си ето така, както ти показвам, подир което ще се отнеса в един дълбок сън за цяла седмица. Ти няма да ме будиш и на никой няма да даваш да ме буди. Който и да иде, каквото и да каже, мене ме няма. Временно съм умряла. Като ми мине примирането, аз сама ще се събудя и ще ти викна да ми донесеш вода, щото много ще съм жадна. Не питай защо го правя, само слушай тътена на войната и чакай да дойдат и тебе да те вземат войник. Ако стане така, че те вземат, преди да съм се събудила, направи само едно: остави отключена вратата на параклиса и на цялото село кажи, че съм отишла в Неврокоп. Да ме не дирят и да ме не чакат преди сряда“.Но Илийчо си беше още дете, несвикнало на чудеса, та още щом съм се отнесла, той отишъл при поп Никифор и му разказал за моето временно напускане на живота. Попът не повярвал, но след като дошъл и лично се уверил, че не усеща да имам биение на сърцето, а пък ръцете ми не са студени чак като на смъртник, предупредил селото никой да не идва, което и станало причина цял Хазнатар да се извърви край параклиса и да ме види как си лежа жива умряла. Минали тихо, както се минава край мъртвец, и затова не съм ги усетила. За една седмица цялата Серска, че и Демирхсарска околия заприиждали да се простят с мене. И най-чудно им се сторило кандилото в параклиса: гори, гори, па угасне, после само се запали и пак гори, гори, па угасне…

֎ Пак по думите на Стойна това, което ние – нейните съвременници – намираме за неописуемо и необяснимо, само след век и половина-два щяло да бъде нещо като привилегия и знак за душевна чистота и порядъчност на ума: всеки почтен и нуждаещ се от небесни съвети човек щял да може по свое желание да се освобождава от тялото си и облечен само с душа, да стига до Горе и да остава Там, колкото му е нужно за умствено лечение или за постигане на висша наука. Макар че – каза ми Стойна на ухо – няма никакво „горе“. Сичко е редом. И само една тънка чертица между тук и отвъд. И трябва да я преминеш не с тялото, а с ума си…

֎ За да разберете как точно стават тези работи, ще се опитам да разкажа за първото си възкачване Горе, като ви спомена за пример нещо, дето всички го правим: съня. Примирането много прилича на потъването в дълбок сън, само дето всичкото, що е живот в човешкото тяло, е задрямало и все едно, че го няма. Изглеждаш по-скоро мъртъв, отколкото заспал. Питала съм Брат ми Светлия в какво всъщност е разликата между смърт и примиране, щом и в двата случая онази искра от слънцето задълго излита от тялото на примрелия?Разтълкува ми го като на дете, от което после се иска да го тълкува на други деца. Каза ми, че душата на човека е все едно птица в клетка. При умирането тя излита от клетката, известно време се щура объркана и неспособна да разбере какво става с нея, но после попада в един улей, той я понася нанякъде и я изплюва там, дето я чакат близките й покойници, за да я прегърнат и да я поведат към небесното й семейство.При примиранего соколът от клетката знае, че не е свободен. Между дясното му краче и китката на твоята лява ръка се проточва една много тънка невидима нишка и тя, колкото и да бъде разтегляна и изтънявана, не може да се скъса, преди да е дошъл часът й. Така птицата лети не защото е птица, а за да работи и да бъде полезна.Винаги преди примиране аз няколко дни прекарвах само с по малко вода, обличах си чисти дрехи и припадах в молитви до пълно изтощение. После внимателно лягах, прибирах полите си по тялото, събирах петите на краката си, а ръцете скръствах на корема, но без да държа свещ.

֎ Отначало се опитвала да намали броя и дълбочината на вдишванията си, докато я обземела познатата на всички сънливост, после чувствала как постепенно се измъква от тялото си – изплъзвала се като змия от дупка, — олеквала подобно пуха от тополата, изпълвала се със светлина и потъвала в усещането за излитане. Но не се издигала, както била виждала да го правят птиците, само гледката около нея се променяла. Виждала същите хълмове и пясъчните стени около селото, с които била свикнала, къщите виждала, пътя през гората, стадото, пръснато по отсрещния рид, двете си котки, легнали на припек край кладенеца… Но макар формите от околната природа да били същите, цветовете им. били други – ярки, уж познати, но различни; от тях се излъчвала една непоносима за окото красота, с която постепенно Стойна свиквала. После гледката бавно започвала да се стопява пред очите й и да се превръща в светлина, но не онази, слънчевата, която всички знаем, а съвсем друга, силна, но безболезнена за погледа, светлина, която можеш да слушаш, както се слуша музика… После губела усещане за онова, което я заобикаля, не различавала блясък от звук, само една нечувствана дотогава обич към всичко съществуващо я изпълвала и едно много особено щастие от това, че е жива… Край нея леко притъмняло, виждали се облаци да се реят — бели и пухкави на тъмносин фон; всички земни звуци отдавна се били утаили някъде долу, земните мисли, от които се състоял видимият и живот, една след друга отпадали като люспи, тя се оголвала, но все още се усещала да трепти във вид на някаква форма, която не можела да види отстрани. После облаците изчезвали, здрачът наоколо започвал да изсветлява и изведнъж – като че иззад завоя – цялото околно пространство блесвало в нови, още no-нежни и богати нюанси на всички цветове, които била виждала. Доловила аромат на цветя — напомняли ѝ лъха на бели рози; около нея трептели, като че танцували, различни, невиждани дотогава фигури, те непрекъснато се променяли, избухвали в нови цветове и я обгръщали като сиянието на хиляди усмивки.

֎ Ако някой ти каже, Боянке, че онова, дето се приказва за небесните жители – че и те също воювали, но всякой на страната на своята си войска, – не било истина, не му вярвай. Нищо в този свят не е измислица. Или го е имало, или ще го бъде. Зависи в каква посока гледа акълът на този, дето измисля.

Ритуалът „Сладка и медена“ на Преподобна Стойна се прилагал при всички тежки болести