„Защо отнема толкова много време, за да повярваме, че ако нараним Природата, ние нараняваме себе си?“
Дави Копенава, Яномами
„Не е мярка за здравето да бъдеш добре приспособен към дълбоко болно общество.“
Джиду Кришнамурти
„Животът има нещо повече от увеличаване на скоростта му.“
Ганди
Вирусите и изолацията не са нищо ново за общностите на Амазонка. През 17-ти век испанските конквистадори разграбват от амазонските земи и изнасят горски съкровища като канела, злато и екзотични деликатеси, като внасят в замяна морбили, едра шарка и смесица от венерически болести. През първото десетилетие от пристигането на европейските колониалисти болестите, донесени от тях, унищожават 90% от коренното индианско население. Амазонските групи, живеещи в отдалечени региони, успяват да оцелееят. Днес общностите, живеещи в така наречената „доброволна изолация“, са поколенията, чиито предци са избягали в ония времена от вирусите на западната цивилизация.
В Амазонка умишлената изолация продължава и днес в аскетичната практика, известна като диета (dieta на испански). Тази практика се основава на анимистичната представа, че растенията, животните и дори пейзажите притежават дух.
Днес COVID-19 напомня за взаимовръзките в природата, за нашата отговорност в мрежата от отношения между всички същества. Разпространението му припомня, че животът на бактериите, животните, насекомите и растенията има цел и величие, преплетени с нашите собствени и че светът е невероятно, интелигентно, развиващо се същество. Бозайници, планини, птици, цветя и гъби си сътрудничат в изискан танц на симбиоза, съществуващ в постоянен диалог на даване и вземане с останалия свят. Самият въздух, който дишаме, е пълен с биологична материя, което се показва от коронавирусната инфекция по неоспорим начин.
Продължителните периоди на изолация, прекарани сред дивата природа, смекчават твърдите психически модели, позволявайки да се появи пространство за неизразима, интуитивна екологична чувствителност. Промените във времето, миграцията на животните и жизнения цикъл на растенията са ясни за местните пазители на мъдростта, които чрез продължително наблюдение и жив опит възприемат причините и последиците в околната среда. Това възприятие изисква известна степен на търпение, неподвижност и мълчание.
Тихата самоизолация е техника, използвана за различни цели от местните амазонски култури. Независимо дали става въпрос за изостряне на сетивата, укрепване на здравето, укрепване на груповото сближаване, посредничество в отношенията между човека и околната среда или подлагане на шамански практики като диета с растителни лекарства, периодите на изолация се разглеждат като решаващ процес. Спазването на мълчание в много от тези култури е избрана техника за установяване и поддържане на хармонични взаимодействия с нечовешки същества на земята. Тишината и неподвижността, бездействието са необходими предпоставки за изграждането на по-красив и по-устойчив човешки опит на Земята.
Segundo Rengifo е местен Shipibo onanya – лечител и sabio, или пазител на мъдростта. За Сегундо и другите местни амазонци светът се тълкува като интелигентна същност – сложна мрежа от причини и следствия, при които нито една мисъл или действие не остават без последствия. Здравето и болестите не се възприемат като индивидуални; по-скоро хората са подложени на милостта на безброй фактори, намесващи се под формата на: светулки, лоши намерения, същества, птици, проклети дървета или благословени цветя. Здравето на индивида зависи от колективното благосъстояние, а енергийното му състояние е неразривно свързано с енергията на неговата общност, общество, култура и околна среда. За сравнение, днес смекчаващият отговор на съвременните човешки общества към COVID-19, подобно на амазонските общности, по принуда също беше сведена до избора на бездействието в изолация като ход за коригиране на човешкото поведение. Но като цяло настоящата западна концептуализация на здравето не се простира отвъд индивида, т.е. тя е натрапчиво персонализиран; това е система, занимаваща се основно с лечение и „управление“ на симптомите, а не с изцеление на корените, нарушаване на моделите и прочистване на травмите.
Неостаряващите девет откровения на Селестинското пророчество за бъдещето на света
Мълчанието като учител
В шаманската аскетична практика Dieta един посветен отива в гората за продължителен период от време (шест месеца, една година, две години), заричайки се във въздържание от земните удоволствия като сол, захар, олио, мазнини, кървави меса, алкохол, секс. Всякаква чувствена стимулация се изоставя за сметка на оскъдните порции скучна храна, за да се „издълбае съда“ на неофита.
В това състояние на празнота и повишена чувствителност диетерото консумира скромни количества чайове, приготвени от това, което обикновено се наричат майсторски или учителски растения – съзнателни същества, оживени от пропития от свободата на волята дух, всеки от които притежава свой собствен енергиен подпис („личност“). Продължителното гладуване по време на поглъщане на малки количества от майсторското растение позволява неговите ефекти да се усетят по-дълбоко най-често по време на сън.
Традиционно това се прави с цел повишаване на чувствителността, вследствие на което се става по-остър ловец, по-добър слушател, визионер, лечител или лидер. Може да се мисли за растителните диети като за разширени пакети или софтуерни актуализации, добавящи слоеве на възприятие и психически капацитет за потребителя им. Тази връзка е взаимна – човек трябва да „плати напред“ на растението с внимание и дискомфорт.
„Растенията приемат валутата на глада и жаждата – не пари, не подаръци. В замяна на техните учения ние предлагаме нашето внимание, нашият глад и жажда. “ (Хосе Лопес Санчес, Шипибо онаня)
Когато се диетира или се прекарва продължителен период от време в гората, без да се прави диета, се осъзнава ужасяващата степен, до която човек е зависим и обусловен от: медийната ненаситност, жаждата за данни, обсебеността от „културния напредък“ и мисълта колко трудно е да не се прави нищо. Необходимостта на човека да се тревожи и да бяга от неподвижността е патологична, а скуката е като уникална западна скръб – един вид лукс на богатството, удрящ тези, които не са в състояние да бъдат неподвижни.
Коронавирусът, подобно на изменението на климата, е опасност, чието въздействие е до голяма степен невидимо и неизбежно – призрак, чиято крайна заплаха не е ясна, но все още е налице. Можем ли да си представим обрат, при който нашата изолация ще въведе нова гледна точка? Може ли това безпрецедентно въздържане от това, което сме смятали за неудържим импулс на развитието, да доведе до наслада от възможността да слушаме света, който е повече от човешки? Можем ли да проектираме ритуали на изолация в бъдещето, търсейки вдъхновение и насоки от традиционните култури и шаманските практики? Звучи неправдоподобно, но може би нищо по-малко не може да доведе до голямата трансформация, от която се нуждаем.
Болестта от коронавирус: духовните причини
