Как Рик посрещна смъртта и какво означават за него животът и болестта му – кратък откъс от класическия духовен труд на Согиал Ринпоче – „Тибетска книга за живота и смъртта“:
„Според будизма смъртта е просто презареждане, а всички проекции на ума са илюзорни по своята същност – като дъгата, като изображението в огледалото, като отражението на Луната във водата.“
Моите приятели и ученици на Запад са ми разказвали много вълнуващи истории за хора, открили помощ в ученията на Буда.
Рик живееше в Орегон и беше болен от СПИН. Беше четиридесет и пет годишен и по-рано работеше като компютърен оператор. Рик бе изучавал будистките учения само две години и вече ги бе взел присърце. За този кратък период той бе успял да схване същността на ученията – всеотдайността, състраданието, природата на ума – и ги бе направил част от живота си. Рик сподели с нас чувствата си за смъртта:
Когато преди две години мислех, че умирам, направих най-естественото – извиках и получих отговор. След това в продължение на няколко седмици имах ужасна треска…мислех, че ще свърша посред нощ. Тази всеотдайност, този вик…Когато не можеш да направиш нищо повече… Падмасамбхава (индийски будистки учител) е дал обещание, че когато го повикаме, ще се яви. И той не лъже. Убеждавал съм се в това много пъти.
Ако не беше Падмасамбхава, а той е природата на собствения ни ум, нашата собствена буда-природа, ако не беше това негово величествено, светло присъствие, не бих преживял това, което преживях.
Първото нещо, което осъзнах, беше, че трябва да поемеш отговорност за себе си. Умирам, защото съм болен от СПИН. Това е моята отговорност, няма кого другиго да обвинявам. Всъщност не мога да обвиня и себе си, но поемам отговорността.
Дадох клетва пред каквито и богове да съществуват, преди да навляза в Будизма, че просто искам да съм щастлив. Когато взех това решение, започнах да се придържам към него. Трябва да решиш, че наистина искаш да се промениш. Ако сам не желаеш това, няма кой да го направи вместо теб.
12 филмови прозрения за любителите на свръхсетивното кино и духовните търсачи – част 1
Нашата роля е да работим с ежедневните аспекти на положението си. Най-напред трябва да сме благодарни, че сме в това тяло и на тази планета. За мен това е началото – да се изпълниш с благодарност към земята, към живите същества. Сега, когато нещата бавно се изплъзват от мен, изпитвам благодарност към всички и към всичко. Сега центърът на медитацията ми е тази благодарност – чисто и просто едно непрекъснато възхваляване на живота, на Падмасамбхава, който живее във всички тези разнообразни форми.
Не си мислете това, което си мислех аз преди няколко години, че да медитираш значи да седиш с изправен гръб, да повтаряш мантри и да си казваш: „Колко ще се радвам, когато това свърши!“ Духовната практика е много повече от това. Духовна практика е всеки човек, който срещнеш, всяка дума, която чуеш или е казана по твой адрес. Истинската практика започва, когато станеш от мястото, където медитираш. И за да я приложим в живота си, трябва да сме много находчиви и умели. Когато съм под душа, това не е душ – над главата ми е Ваджрасатва (същество в Будизма с ваджра, т. е. с диамантена същност, изразяваща същинската буда-природа; олицетворява чистотата). Когато изляза навън на слънце, светлината му струи от тялото на Ваджрасатва и влиза в мен… Когато по улицата видя красив човек, в началото може да си помисля: „Какъв красив човек!“, но в следващия миг го предлагам на Падмасамбхава с цялото си сърце и се отказвам. Трябва да умеем да превърнем в духовна практика всяка ситуация в живота си. Иначе, ще имаме само една празна вяра, която не може да ни даде сили или утеха, ако ни сполетят трудности.
Ти си буда и сега, в този момент, а когато практикуваш, се учиш да бъдеш това, което си. Ако приживе сме се научили да зовем за помощ, няма нищо по-естествено от това да го направим и когато сме в бардо (междинно състояние между смъртта и следващото прераждане). Виждам Учителя навсякъде. Ето това е моята практика. Всеки човек, особено трудните, които създават проблеми на околните – за мен те са благодатта на учителя. И тази болест е благодат на учителя. Това е благословия. Толкова богата, че мога да живея с нея.
Но всичко това е така, защото съм тренирал ума си. Когато започнах, непрекъснато съдех нещата в ума си. Съдех този, съдех онзи. Съдех начина по който някой изглежда, начина по който седи, дори казвах: „Днес денят не ми харесва. Много вали. Ох, горкият аз, ох, нещастният аз! Помогнете ми!“ Ето така започнах – непрекъснато повтарях наум „Не съди.“ Пишех го на малки листчета и ги лепях на хладилника. Когато избираш между това и онова, „това е добро, онова е лошо, не ми харесва“, когато се вкопчиш в някоя крайност, основният покой на ума ти изчезва. „Великият път не е труден за тези, които нямат предпочитания.“ Щастието е навсякъде.
Ако можеш да се довериш на думите на учителя, да се учиш и да върнеш ученията към себе си в труден момент, ако успееш да научиш ума си да не се връща към старите си коловози, ако просто можеш да бъдеш с това, което е случва , с оголена внимание, след малко ще забележищ, че нищо не се задържа много дълго. Дори и лошите мисли. Най-малко пък нашите тела. Всичко се променя. Ако го оставиш на мястото му, то ще се освободи.
В положение, като моето, в което страхът е нещо естествено и те завладява, и имаш чувството, че този страх те изяжда, просто трябва да овладееш ума си. Успях да осъзная, че страхът няма да ме убие. Той е просто нещо, което преминава през ума ми. Това е мисъл, а аз знам, че мислите ще се освободят, ако не ги пипам. Точно това става и в бардо, ако видиш, че към теб приближава някакво страшно видение. То не идва отникъде, освен от самия теб!
Открих, че има една линия, една граница, зад която не бива да допускаш ума си да премине. Ако го допуснеш, може да имаш ментални проблеми, можеш и да превъртиш, да загубиш равновесие, вярвайки на това, което умът ти казва за реалността.
Майкъл Нютън: Как заминалите души се свързват с обичаните живи, за да ги утешат
Понякога ме обземаше паника. Струваше ми се, че на земята пред мен има голяма черна дупка. Откакто си позволих привилегията и благодатта да съм щастлив през цялото време, не виждам никакви дупки.
Не че не съм опитвал да се излекувам – купих цял куфар хапчета. За мен този процес е пречистващ. Зная, че доста карма изгаря. Пречистващ е и за майка ми, защото тя много страда от всичко това. И духовните приятели, които обичам като братя и сестри – те също страдат. Ето какво споразумение сключих с Падмасамбхава – ако мога да остана още малко тук със страданието си и ако то би могло да пречисти и вас, освен мен самия, ето това е истинска благодат. Това е молитвата ми. Аз не съм от хората, които обичат да страдат. Но благодатта, блаженството постепенно ме вкарват в това страдание. Животът не е враг. Животът е нещо велико, защото в него можем да осъзнаем, кои сме наистина.
Моля ви от цялото си сърце, не пропилявайте възможността, която имате пред себе си, докато все още сте здрави, работете върху това. Това е много важно, особено когато се готвите за смъртта.
Имам чувството, че мога да умра след шест месеца. Или след три. Няма тъмнина. Само светлина. Благодарение на благодатта на учителя.
Високата вибрация и как да поддържаме честотите й?
