„От най-древни времена е имало мъже и жени, които пред лицето на тежка загуба, болест, лишаване от свобода или наближаваща смърт са приемали привидно неприемливото и така са намирали „мира, който никой ум не може да схване“
(Филипяни 4:7).
„Единственото, което може да направи духовният учител, е да ви помогне да премахнете онова, което ви разделя от истината кои сте всъщност и от познанието, което вече имате дълбоко в себе си. Духовният учител има за задача да ви разкрие измерението на вътрешната дълбочина, която е и покой.“
(Екхарт Толе)
„Капитулация“ е типичен за вижданията на Екхарт Толе термин. Под капитулация (surrender) той разбира пълния покой на приемането на нещата. Това е пътят към пълното осъзнаване и просветление. Недоволството и неприемането на сегашния момент го прави истински действителен, но ако го приемем, капитулираме пред неговата истинност, то ние премахваме неговата ценност. В процеса на капитулация се състои нашето вътрешно осъзнаване и „щастие“.
В личния живот на всеки човек настъпва време, когато той започва да се стреми към израстване и разширяване на нивото на формата (физическа болест или слабост, недостиг на пари, придобиване на нови знания и умения и др.)
ЕКХАРТ ТОЛЕ: „Формата означава ограничение. Ала ние сме дошли в този свят не само за да преживяваме ограничения, но и за да увеличим осъзнатостта си, като превъзмогваме ограниченията. Някои ограничения могат да бъдат преодолени на външно ниво. Има и ограничения в живота, с които трябва да се научим да живеем. Те могат да се преодолеят само вътрешно. Всеки рано или късно се сблъсква с тях.
Тези ограничения или ви държат впримчени в его-реакциите, което означава интензивна нещастност, или вие успявате вътрешно да се издигнете над тях, като безкомпромисно капитулирате пред това, което е. Именно затова те са тук — да ви научат на безкомпромисна капитулация. Състоянието на капитулация на съзнанието ви отваря към вертикалното измерение в живота ви, измерението на дълбочината. Нещо от това измерение ще навлезе в света, нещо безкрайно ценно, което иначе би останало неизявено. Някои хора, които са страдали от силни ограничения и вътрешно са капитулирали, стават лечители или духовни учители. Други се насочват съзнателно към намаляване на човешкото страдание или поднасят творчески дар на човечеството.
В края на 70-те години на XX в. всеки ден обядвах с един-двама приятели в кафенето на студентския център към Кеймбриджкия университет, където учех. Понякога на близка маса се настаняваше мъж в инвалидна количка, в повечето случаи — с още трима-четирима души. Веднъж, когато той седеше на масата точно срещу мен, не се сдържах и го погледнах по-внимателно. Това, което видях, ме шокира. Изглежда той бе почти изцяло парализиран. Тялото му бе така смалено, а главата — клюмнала надолу! Един от хората, с които беше, внимателно слагаше храна в устата му, но голяма част от нея изпадаше в малка чинийка, която друг държеше под брадичката му. От време на време мъжът издаваше неразбираеми, наподобяващи крякане звуци, някой от придружаващите го приближаваше ухо към устата му и после превеждаше на другите какво е казал.
По-късно попитах мой приятел знае ли кой е този мъж. „Разбира се! — отвърна ми. — Той е професор по математика и придружителите му са негови дипломанти. Има централна двигателна парализа, която постепенно завзема цялото му тяло. Дават му максимум пет години живот. Това сигурно е най-лошото, което може да се случи на човек.“
Няколко седмици по-късно, докато излизах от сградата, той влизаше, и когато задържах врата отворена, за да влезе с електрическата си количка, очите ни се срещнаха. За мое учудване очите му бяха ясни. В тях нямаше и следа от нещастие. Веднага разбрах, че той се е освободил от съпротивата и живее, предаден на момента.
Няколко години по-късно, купувайки си вестник от будката, видях снимката му на първата страница на популярно международно списание. Не само че беше още жив, но и по това време вече беше най-прочутият специалист по теоретична физика в света, Стивън Хокинг. В статията, която му беше посветена имаше едно прекрасно изречение, което потвърди онова, което бях усетил преди години — в онзи миг, когато очите ни се срещнаха. Коментирайки живота си, той казваше (сега вече с помощта на гласов синтезатор): „Това е всичко, за което човек може да мечтае!“
ЕКХАРТ ТОЛЕ ЗА КАПИТУЛАЦИЯТА (ОТКЪСИ):
- Капитулацията настъпва тогава, когато престанете да питате: „Защо това се случва на мен?“
- Това, което обикновено наричаме любов е стратегия на егото да избегне капитулация. Търсим някой, който ще ни даде това, което ще дойде е момент на капитулация. Егото използва този някой като заместител да се избегне капитулация.
- А откъде идва болката? Откъде идва пустотата? От липсата на връзка с теб самия… Някои хора имат много връзки. Те се влюбват и разделят. Много пъти. И обичат за кратко. Защото никой не може постоянно да прикрива болката ни. Никой не може да ни запълни липсите в самите нас. Изходът е в капитулацията. Егото капитулира. Защото сме направили следващата стъпка. Защото сме прогледнали. Това е спонтанен, вътрешен мир, тишина и чувство, че наистина си живо. Този вътрешен покой е това, което е нашата същност. Той е това, което сме търсили в обекта на нашите чувства. То й е това, което е в нас самите.
- Когато приемете напълно настоящия момент, когато престанете да спорите с онова, което е, непреодолимото желание да мислите отслабва и отстъпва място на буден покой. Вие сте в пълно съзнание, но умът не поставя етикети на момента. Това състояние на отсъствие на вътрешна съпротива ви отваря за непредубеденото съзнание, което е безкрайно по-голямо от човешкия ум. Тогава този огромен интелект може да се изяви чрез вас и да ви помага – и във външен, и във вътрешен план. Затова, изоставяйки вътрешната съпротива, често установявате, че обстоятелствата в живота ви се променят към добро.
- Капитулацията става много по-лесна, когато осъзнаете преходността на всяко преживяване, когато приемете факта, че светът не може да ви даде нищо, което да има трайна стойност. След това продължавате да се срещате с хора, да участвате в различни дейности и събития, но вече сте свободни от стремленията и страховете на себичния Аз. Иначе казано, вече не изисквате една ситуация, човек, място или събитие да ви удовлетворяват или да ви правят щастливи. Позволявате им да бъдат мимолетни и несъвършени. Чудото е в това, че когато вече не поставяте пред тях невъзможни изисквания, всяка ситуация, човек, място или събитие не само започват да носят удовлетворение, но и стават по-хармонични, по-умиротворени.
- Всичко, което приемете изцяло, ще ви донесе мир, дори и приемането на факта, че не можете да приемете, че се противите.
- Привичната негативна реакция укрепва егото. Позитивната го отслабва. Вашата материална идентичност – егото – не може да понесе капитулацията.
- Може да се каже, че капитулацията е вътрешният преход от съпротива към приемане, от „не“ към „да“. Когато се предадете, себеусещането ви вече не се отъждествява с реакциите и оценките на ума, а се превръща в пространство, обгръщащо реакцията и оценките. Това е преход от отъждествяването с формата – мисълта или емоцията – към това да бъдете и да съзнавате себе си като нещо без форма – безпределно Съзнание.
- Дори и в привидно най-неприемливите и болезнени ситуации дълбоко е скрито нещо добро, във всяка катастрофа се съдържа зрънце милост.
- Приемането на онова, което е, ви отвежда на по-дълбоко ниво, където вътрешното ви състояние и себеусещане вече не зависят от оценките на ума за „добро“ и „лошо“. Когато кажете „да“ на живота такъв, какъвто е, когато приемете момента такъв, какъвто е, усещате в себе си Пространство, изпълнено с дълбок покой. На повърхността е възможно все още да сте щастливи, когато грее слънце, и не толкова щастливи, когато вали; може да сте щастливи, че сте спечелили един милион долара или нещастни, задето сте загубили всичко, което сте притежавали. Но вече нито щастието, нито нещастието стигат толкова дълбоко. Те са вълнички, набраздяващи само повърхността на вашето Битие. Неизменният ви вътрешен мир остава недокоснат, каквито и да са външните обстоятелства. Приемането на онова, което е, разтваря във вас дълбинно измерение, което не зависи нито от външните, нито от вътрешните условия на постоянно променящите се мисли и емоции.
Екхарт Толе: Умът е машина за оцеляване, а съзнанието е пътят за освобождаване от болката
