Има деца, които идват, за да дават, има и такива, които идват, за да вземат. Първите са тези, за които родителите при всяка възможност казват, че тяхното дете е слънцето, което осветява цялото семейство и прави живота му по-ярък. Това дете носи радост и любов в дома, благославяйки го със светлината на присъствието си.
„Даващите деца“ още като бебе изглеждат като малък Буда, т.е. проявяват се като мъдра душа, която сякаш е по-стара от всички останали в семейството. Тези деца не изискват много, нещата им се случват с простота и лекота, а трудностите, свързани с тях, се преживяват „с попътен вятър“. От самото си начало те са носители на благополучие, късмет и благоприятни промени в семейството. Раждането им повдига „женското аз“ на майката, а възпитанието им не възпламенява родителския нерв на вина или безпомощност.
Вторият тип деца са съвсем различни. За тях почти не се говори, защото не е ясно как да стане това. Мисленето за тези деца сякаш е социално табу. Изглежда, че всичко в тези деца не е както трябва да бъде и не е като при нормалните деца. Те сякаш са дошли да изсмучат всичките ви сили и да не дадат нищо в замяна. С тях много неща рухват ипричиняват много болка.
Бременността с тях е период на тежки изтезания както на тялото, така и на душата, на фона на непрекъснати тревоги, страхове, отчаяние, умора, гняв и самота. Раждането на такива деца почти те съсипва. Това дете носи толкова много болка, че в желанието си да се затворим за болката, ние се затваряме и за него, поставяйки го в тази болка като изкупителна жертва.
Какво е изкупителна жертва от архетипна гледна точка?
Това е животното, което е принесено в жертва на боговете, за да изкупи всички грехове на обществото. Тоест върху него символично се прикачва колективната вина за цялата лошотия на всички.Така е и с това дете. Без него като че би имало перфектно семейство с идеална майка, която проявява добрина спрямо всички деца и е в хармонични отношения със съпруга си. Но такова дете е като наказание.
В отчаяние майката често си задава въпроса: „За какво ми е то?“ или „Защо?“…
Истината е, че всички деца са благословия. Защото животът е благословия и любов в най-чистата си форма. Ако приемем това за аксиома, тогава започва истинската работа на душата.
Най-трудното е да се обърнем към това дете, към Бога в него, който ни говори.
Всъщност и това дете идва да даде, но не благословия с ресурс, а сила, родена от болезнена любов. Именно тези деца носят „дарове“, но не от слънчевата страна на живота и радостта, а от сенчестата страна, блокирана в нашата болка. Те сякаш подкопават всичко скрито, свалят маски, провокират промени, премахват защити, разкриват скритото, изкарвайки наяве тайна, която семейство не би узнало – нещо като мръсотия, заметена под килима или като скелети в килера. Тези деца създават най-ужасния срив – смазват нашия перфекционизъм, нашата доброта, проявяваща се при правилните условия; правят ни уязвими, истински обичани и приети от самите нас и другите, или не.
Не бременността с тях е виновна, че се чувстваме толкова самотни и безпомощни, а откриването на горчивите истини, че любовта на родителите ни към нас е много условна; че съпругът ни е в незряла фаза, все още много привързан към майка си и не е в състояние да се грижи напълно за нас, защото той самият е дете.
Раждането на такова дете се оказва безкомпромисно за неспособността ни да поставяме граници, да избираме това, което наистина е необходимо, а не от учтивост и страх да не обидим непознати хора. Поведението на това непоносимо дете се оказва за нас едно малко, наранено същество, на което не му е било позволено да бъде такова, каквото е.
Ако отвориш душата си за среща с това дете, тогава пътят с него ще бъде като топящ се през пролетта сняг, пълен с потоци, миришещ на пръст, отвяващ всичко, което е било, и с много, много, много води. Това изисква стъпването върху солидна опора – контакт.
Благословията на тези деца е в работата на душата, в предизвикателството към израстването и изцелението, което те ни отправят. Смелостта на техните души няма граници, щедростта на любовта им към нас и доверието им напомнят на Исус, защото тези деца обръщат другата буза, когато ги бием – фактически или морално, отхвърляйки ги. Такива деца изглеждат слаби и наистина имат много повече детско в себе си, отколкото децата на „слънчевите“ и „възрастни души“.
Тяхната детинщина смекчава сърцето и ни прави по-милосърдни, защото основното нещо, към което вървим по този труден път, е признанието на любовта към нашето вътрешно дете. Това, за което ни е неудобно да си спомним и искаме да отхвърлим, защото е ледено, изгубено и има толкова много болка в него, че понякога се правили, че то не е там.
Тези деца идват да го осветят, за да обичаме и него, и себе си като едно цяло.
Духовна практика е всеки човек, който срещнеш, всяка дума, която чуеш или е казана по твой адрес
Антиутопия: Тате, светът е тръгнал по твое време, тогава е можело да го спрете
