Две притчи на Учителя за дервишите: Който сам превръща камъка в злато, не се нуждае от златото на хората

0
1156
прочитания
Дервишите,
Снимка: nar-mag.com

Парите не са божествен порядък

* Дервишите, „идващите от Бога и вървящите към Бога“, са мистиците на Изтока. Те разпространяват в ислямския свят езотеричното знание, трупано от хилядолетия. Вярват в прераждането и смятат, че смисълът на човешкото съществуване е да познаем себе си и да помагаме на другите. Обществото им е част от суфизма – учение на мъдростта, чиято цел е духовно преобразяване и съвършенство. В основата на суфизма са любовта и предаността. Учителят на дервишите и суфите – Джеллаладин Руми смята, че Бог е по-близо до нас, отколкото ние самите сме близо до себе си. Отговорите на въпросите, които ни вълнуват, най-добре можем да ги открием в себе си, затова да отделяме време на себе си и да наблюдаваме собствените си мисли и чувства. Преди да се превърне в световноизвестен поет, духовният учител Руми търси себе си сред необяснима самота. Но въпреки хилядите си почитатели и ученици Руми започва да чувства, че нещо липсва в живота му. Странстващият дервиш Шамс идва в отговор на молитвите му. Тяхното приятелство променя живота на Руми завинаги.

За дервишите животът е изпитание, а истинският отшелник може да бъде такъв и в най-оживения град на света, защото отшелничеството не е външно и показно, то е духовно.  “Доверявайте се на сърцето си” и на интуицията  (синтезирано знание от предишни животи), казват дервишите, а не толкова на преценката за нещата, основана на подвеждащите сетива. Поздравът на въртящите се мъдреци е „Ашколсун!“, т.е. „да бъде любов“ или „нека любовта да бъде с теб“.

Тук ще ви представим две притчи на Учителя Беинса Дуно, с действащо лице дервиш, които съпоставят обикновеното и мъдрото отношение на хората към богатството и парите.

1. ДЕРВИШЪТ И ИЗКУШЕНИЕТО НА БОГАТСТВОТО. КОЙТО САМ ПРЕВРЪЩА КАМЪКА В ЗЛАТО, НЕ СЕ НУЖДАЕ ОТ ЗЛАТОТО НА ХОРАТА

 Разумният, напредналият човек лесно се справя с физическите условия. Един дервиш срещнал един турски бей, спрял го и го помолил да му даде десет стотинки. Беят извадил кесията си, отворил и казал: „Вземи, колкото искаш!“ Дервишът погледнал кесията и видял различни монети: медни, сребърни и златни. Той взел една медна монета от десет стотинки и благодарил за нея. – „Защо не вземеш златна монета? – запитал беят. – Вземи златна монета, да не ме безпокоиш често.“ – „Благодаря – отговорил дервишът – толкова ми трябват. Имам нужда от хляб. Като задоволя глада си, нищо повече не искам.“ Сега беят започнал да мисли защо дервишът се задоволява с толкова малко, а на него не стигат и тези пари, които има. Значи, чрез дервиша Бог изпитвал щедростта на бея, а същевременно искал да му каже, че и на него му са достатъчни десет стотинки на ден. Какво показват десетте стотинки? Те представляват минимума, с който човек може да прекара деня. Разумният човек се справя и с най-малкото. Той лесно се справя с условията на физическия свят. Съвременните хора не се задоволяват с малко, защото се страхуват за утрешния ден. Те искат да осигурят бъдещето си, да не умрат гладни. (152, с. 134)

Ще знаете, че ако давате, и на вас ще дават. Ако не давате, и на вас няма да дават. – „Колко трябва да давам?“ – Колкото е нужно. Ако давате повече или ви искат повече, отколкото трябва, това е тщеславие. Дервишът поискал от бея десет стотинки, но последният му предложил златна монета. Защо? Или от тщеславие, или от желание втори път да не го безпокои.Ако дервишът го безпокои, с това той иска да му каже: „Докато ти безпокоиш Бога със своите искания, аз пък ще безпокоя тебе.“ Това е при първата среща на бея с дервиша. При втората среща дервишът ще каже на бея: „Ела при мене!“ Той ще вземе едно камъче, ще го стисне в ръката си и ще го превърне на злато. След това ще му обясни защо не е взел от него златото. Който сам превръща камъка в злато, не се нуждае от златото на хората! Кой от вас е срещнал такъв дервиш? Ако бихте срещнали този дервиш, всичките ви неприятности щяха да се превърнат в приятности. Като не можете сами да направите това, казвате: „Такава е волята Божия.“ – Не е така! Бог не желае нашето нещастие, Той иска да бъдем щастливи и доволни. (152, с. 138)

2. ДЕРВИШЪТ И БАНЯТА. ПАРИТЕ НЕ СА БОЖЕСТВЕН ПОРЯДЪК

Щом парите се заменят с Любов, щом Любовта стане разменна монета, светът ще се оправи. Аз съм привеждал онзи пример за дервишина, който отишъл да се къпе в една баня. След като се окъпал, благодарил, но онзи човек, който бил в банята, му казал: „То с благодарности не става – ще дадеш двайсет стотинки.“ – „Нямам.“ – „Като нямаш пари, що се къпеш?“ Иска да излезе, но баняджията не го пуща. Тогава дервишинът казва: „Аллах, дай ми двайсет стотинки да му платя или му събори банята.“ В това време се чува шум вътре в банята, баняджията отива да види каква е работата и дервишинът излиза. След това срещнал човек, който се моли. Дервишинът казва: „Зная защо се молиш – ти искаш пари от Господа. Господ няма пари, Той събори банята. Двайсет стотинки поисках от Него, не ми даде, но банята събори.“ Дотогава, докато купуваме с пари, докато всички неща правим с пари, ние сме на фалшива почва. Дойде някой и ви казва: „Този брат ще внесе пари.“ Не съм против парите, но парите не са Божествен порядък за мен. Може да вярвате в парите. То не е Божествен порядък. В Божествения порядък нещата са мощни, в Божествения порядък ти разполагаш с всичките Божии блага. (133, с. 220)

Условията за живот при Бога са едни, а при хората – други. Бог дава благата Си даром, но човек иска за всичко да му се плаща. Когато се намирате пред Доброто, ще постъпвате по един начин; когато сте пред злото, ще постъпвате по друг начин. (169, с. 100) Казвам: още като влизаше дервишът в банята, трябваше да пита може ли да се изкъпе без пари. Сега той е на кривата страна. Щом се е окъпал и излиза от банята, той трябва вече да си плати… Все таки, с пари или без пари, в света човек все трябва да плаща нещо. Дервишът трябваше да каже на баняджията така: „Слушай, аз нямам пари да платя за банята, но искам да се окъпя; в замяна на това ще остана един ден при тебе да ти послужа, да си платя за банята.“ (24, с. 291)

Великият суфи Баязид Бистами: Всичко щеше да ти бъде дадено, но ти твърде много се оглеждаше